По-голямата част от децата преминават през него без да развият трайни психични разстройства, споделя тя
Има моменти, в които целият свят се срива под краката ни. Отиваме на преглед или постъпваме по спешност в болница, при което научаваме, че имаме дадено заболяване. Друг път медици ни споделят, че наш близък има влошено здравословно състояние. Именно тук идва ролята на клиничния психолог в болнична среда, който трябва да ни помогне да преминем по-лесно през тези трудности.
Снимка: Камелия Стоянова
Срещнахме се с Камелия Стоянова от Клиниката по детска клинична хематология и онкология на УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“, за да ни разкаже какви са подходите и предизвикателствата пред един психолог, който работи с онкоболни деца, за които травмата може да остави белег за цял живот.
Камелия Стоянова е завършила “Клинична психология”. Към момента е редовен докторант към Медицински Университет-София и работи в клиниката по детска клинична хематология и онкология в УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ“.
Завършва образованието си в Университета в Утрехт, Нидерландия и Университета Хайнрих Хайне в Дюселдорф, Германия. Фокусът на обучението и изследователската й дейност е върху темите „Траур“ и „Психотравма“.
Стоянова има допълнителна специализация по Психоонкология в Университетската болница в Регенсбург, Германия. Работила е с деца и младежи-бежанци и с пациенти с онкологични заболявания в Германия.
Г-жо Стоянова, каква е ролята на клиничния психолог в болничната среда?
Клиничният психолог е активна част от мултидисциплинарния екип на болницата и допринася за цялостната грижа. Основните задължения включват подкрепа и консултиране на пациента и близките, психологична диагностика, подпомагане във фокуса на адаптацията към заболяването, лечението и психичното благополучие.
Защо освен работа с пациента, е важна и тази с неговите близки, подкрепящи го по време на неговото лечение?
В болничната среда използваме системния подход. Болестта е преживяване, което засяга цялото семейство, тъй като пациентът е част от взаимосвързана система. Например, онкологичното заболяване в психологичен аспект може да се разглежда като боледуване на цялата система на пациента, защото променя ролите, взаимоотношенията и емоционалния баланс в семейството и средата. Затова работата с близките е насочена към подкрепа и преработване на различни емоции, включително страх, тъга, вина и несигурност, подобряване на комуникацията и създаване на подкрепяща среда, която от своя страна подпомага лечението и психичната адаптация.
Една част от вашата работа е свързана с деца, болни от рак. Как се процедира с тези пациенти, ако им предстои да научат за лошата диагноза?
Когато детето трябва да бъде информирано за тежка диагноза, първо разговаряме с родителите, обсъждаме как можем да ги подкрепим и оставяме на тях избора кога, а понякога и дали да кажат на детето. Това допринася за известен контрол, в една иначе трудна за контролиране ситуация. Често клиничният психолог е сред първите хора, с които се срещат родителите и малките пациенти, дори когато диагнозата още не е потвърдена. Това дава възможност за изграждане на доверителна връзка със семейството. След потвърждаването на диагнозата провеждаме психообучение и работим върху ирационални мисли. Обнадеждаващо е, че повечето деца оздравяват и малък процент развиват психични разстройства. Децата са много иновативни и тяхната фантазия е основен ресурс. Всяко дете е индивидуално в преработването, например едни лекуват левкемията като „буболечки“, други дават имена на медикаментите като например „мечо“, по-големите асоциират цвета на инфузиите с лимонада и тн. Изключително важно, според мен е това, че всяко дете знае, че винаги може да сподели всичко на клиничния психолог. Често малките пациенти се притесняват от това родителите им да не бъдат допълнително натоварени от техните емоции и тук намират приложение психологичните практики и инструменти.
В предварителния разговор споделихте, че не всички родители държат да кажат истината на децата си, което е свързано с регионални различия. Ще разкажете ли повече за наблюденията си, свързани с тази теза?
В практиката си наблюдавам, че не всички родители в България избират те самите, както и лекарят да съобщи за диагнозата. По-скоро става въпрос за това, че те не назовават директно заболяването или се опитват да го представят за друго заболяване напр. възпаление или вирус, с идеята да предпазят детето от страх и тревожност. Това често е свързано с културни и регионални особености, с личния опит на семейството, както и със собствената им готовност да понесат тежестта на диагнозата. В подобни ситуации нашата роля не е да противопоставяме позиции, а да подкрепим родителите, да обсъдим какви са ползите и рисковете от различните подходи и да намерим най-подходящия начин за комуникация с детето, съобразен с неговата възраст и емоционална зрялост.
Каква е ролята на психотерапията при деца, болни от рак?
Ролята на психотерапията при деца с онкологични заболявания е по-специфична, отколкото често се предполага. Добрата новина е, че по-голямата част от децата преминават през лечението без да развият трайни психични разстройства, а необходимостта от дългосрочна психотерапия възниква сравнително рядко. Болничната среда обаче е кризисна и интензивна – фокусът е върху лечението на тежко соматично заболяване, което естествено се отразява и на психиката. В острата фаза на заболяването не говорим за класическа психотерапия или за изграждане на пълна клинична картина на психично разстройство. По-скоро става въпрос за психологично консултиране, кризисни интервенции, стабилизиране, подкрепа и подпомагане на адаптацията към случващото се. Когато има индикации за по-задълбочени и устойчиви емоционални затруднения, тогава вече може да се обсъди необходимостта от последваща терапевтична работа.
Колко често са вашите срещи с тези пациенти по време на болничния им престои и каква част от тях са групови – заедно с техните родители или лекари?
С колежката ми д-р Ивайла Георгиева, която работи в клиниката от 35 години като клиничен психолог, сме всеки ден в отделението и амбулаторията. На практика всяко семейство ни вижда поне веднъж дневно – понякога срещата е кратка, за да ни информират как се чувстват и дали имат нужда от нещо, а друг път консултацията е продължителна и по-задълбочена. Нуждите са изключително индивидуални и именно те определят честотата и продължителността на срещите. Когато семействата са вкъщи и възникне необходимост, те идват в предварително уговорен час и получават психологична подкрепа. Клиничният психолог участва активно в екипните срещи – при съобщаване на диагнозата, рецидив, при обсъждане на предстояща трансплантация, в кризисни ситуации, при отказ от лечение от страна на семейството, при преминаване към палиативни грижи. Присъстваме във всички етапи на лечението и проследяването – както в подкрепа на оздравелите деца, здравите братя и сестри (сиблингите) и техните семейства, така и на родители и близки, преживели загуба.
Как може да върнем живеца и самочувствието на едно дете, което е загубило косата си или желание за живот, лекувайки коварната болест?
Раздялата с косата е изключително труден момент. За много деца тя има дълбоко лично значение – свързана е със здраве, жизненост, идентичност. Затова подхождаме с много внимание и подкрепа. Благодарение на столичен салон децата получават безплатно перуки по свой избор и по размер, които носят, докато косата им порасне отново. Всяко дете има своя индивидуалност, талант и интереси и именно върху тях стъпваме в работата си. Благодарение на дарители разполагаме с разнообразни арт материали, чрез които децата могат да рисуват, творят и изразяват емоциите си. Веднъж седмично при нас идва и музикотерапевтът Надежда Чилингирова, която децата много обичат – срещите с нея носят радост и разтоварване. Ние целенасочено насърчаваме вътрешните качества на детето – смелост, упоритост, чувство за хумор, креативност.
Говорят ли децата за смъртта? Какви са подходите на клиничния психолог при деца, болни от рак, за да запазят психиката си и продължат живота си като млади възрастни?
Темата за смъртта рядко се повдига директно от децата. Често те интуитивно се опитват да „пазят“ възрастните и усещат кога една тема е твърде болезнена за родителите. Освен това представата за смъртта е различна в зависимост от възрастта и когнитивното развитие – при по-малките тя може да се възприема като обратима или временна, при по-големите вече може да се осмисля като необратима. Затова подходът винаги е съобразен с нивото на развитие и най-вече с индивидуалната потребност на детето да говори по темата.
Що се отнася до запазването на психичното здраве и продължаването на живота като млади възрастни, фокусът ни е върху адаптацията, изграждането на усещане за смисъл, лична сила и идентичност отвъд болестта. Работим за това преживяването да бъде интегрирано като част от житейската история, а не като определяща травма. Подкрепяме развитието на автономност, социални умения и реалистична, но обнадеждаваща перспектива за бъдещето.
Вие работите с децата и техните роднини по време на болничния им престой. Но какво трябва да правят те след изписване?
Няма универсален стандарт за това какво „трябва“ да се прави след като децата приключат лечение. Всяко дете и всяко семейство имат свой ритъм на възстановяване. Най-важното е постепенно връщане към нещата, които носят радост– хобита, творчество, музика, срещи с приятели, спорт според възможностите. Насърчаваме всичко, което детето обича и което му помага да се чувства себе си. Арт дейности, рисуване, моделиране, слушане или създаване на музика често имат много добър ефект, но не като задължение, а като естествен израз на интерес и потребност. Социалните контакти също са изключително важни за възстановяването на самочувствието и усещането за принадлежност. И най-вече – семействата не остават сами. Нашите врати винаги са отворени, когато имат нужда от подкрепа, разговор или просто от защитена среда, сигурно място, където да споделят.
Източник: medicalnews.bg
