- Г-жо Божанова, успяваме да се чуем в единствения ви почивен ден. Защо избрахте тази професия?
- Аз съм медицински фелдшер от 35 години и от 30 години съм и социален работник в УМБАЛ „Царица Йоанна - ИСУЛ". Тъй като обичам да уча, обичам да се образовам в сферата на здравеопазването, станах и социа лен работник. Когато завърших, започнах да работя в ИСУЛ и в един момент си казах: „Това ли беше, приключих ли с развитието си, с ученето? Не може дотук да приключа". И записах във Великотърновския I университет специалност „Социални дейности". Тогава доста хора от болницата се записахме и взехме и магистратура. И не спрях дотук, след това завърших втора магистратура - „Здравен мениджмънт". Сега продължавам да ходя на курсове за следдипломна квалификация. Посещавам лекции, на които представят новите лекарства, методи на лечение. От 7-8 години всяка година в края на май има и национален конгрес по неврология. Участвала съм и със своя презентация за сънната апнея, а на следващата година участвах с презентация точно за такива пациенти - „След болницата и инсултите накъде".
- Така като говорите, сякаш много си обичате професията?
- Така е, колкото и странно да звучи. Ако кажа на някого, той ще помисли тая е някаква луда сигурно. Майка ми, бог да я прости, беше детска медицин-ска сестра и аз никога не съм искала да бъда нещо друго освен да работя в здравеопазването. Отначало исках да бъда акушерка - там, където се ражда животът, но така се стекоха обстоятелствата, че не ме приеха за акушерка, но завърших за медицински фелдшер във Враца. И съм в тази професия от деня, в който съм се дипломирала, до ден днешен, вече 35 години. Никога не съм мислила да я сменя.
- Не е ли трудно обаче сега да бъдеш медицински фелдшер? Непрекъснато чуваме, че има недостиг на сестри и те изнемогват?
- Трудно ни е. Не само че ми е трудно, ами да ви кажа честно, и ми е болно. Защото ние в ИСУЛ имаме факултет по обществено здраве. Освен в Медицинския колеж „Йорданка филаретова", при нас също има образование за медицински сестри и лекарски асистенти. При нас идват много млади момичета на стаж, но никоя след това не се връща, за съжаление. Когато започнах през 91-ва година в ИСУЛ, аз бях най-младата. Другите колежки бяха по-възрастни, но не пенсионерки. Сега след толкова години, за съжаление, пак аз съм най-младата.
- А защо младите не искат да работят това?
- Когато идват, ние им показваме, помагаме, искаме да ги грабнем, да ги привлечем. Но първото, което казват, ниското заплащане. Второ, аз където съм в неврологията, е много тежка клиника. При нас са инсулти, тежко болните, сменяме памперси, почистваме пациентите, ние им правим тоалета. Младите не искат такава работа, те искат нещо по-чисто. А при нас не са само инжекции, манипулации. Те си мислят, че е така - идват, правят инжекции, минават на визитация. Важна е грижата за един пациент, освен да му направим инжекциите. Трябва да му дадем лекарства, трябва да го нахраним, особено по-тежко болните, които не могат да гълтат, ние трябва да стрием таблетките, бавничко, трябва да имаш търпение. Сега сме по една сестра на смяна. Вчера съм била сама на 19 болни. Клиниката е с 22 легла. В момента са 19, аз съм сама. Винаги почти половината са тежко болни. Значи аз трябва да имам време да мина през тези пац и е н т и , да им дам хапчетата, да ги нахраня, да направя тоалет, да ги оправим, за да мине визитацията и после пак. Това е много работа за един човек и младите просто се страхуват. Те искат да работят в чужбина или в частните клиники,там са повече парите. Тъжно е, наистина.
- Вие как успявате да се справяте? Какво трябва да има един човек, за да работи с търпение и любов с болни хора?
- Не знам новото поколение как ще се справи и как ще бъде, но имам колеги, които са по-възрастни, но ние работим с желание. В момента аз работя с една колежка, която е от 35 години и тя също има желание. В реанимация също са колежки, пенсионерки. Имам желание и работата не ми тежи. Да, вечер мога да се прибера изморена, може да ми тупкат краката, но на мен не ми тежи. Когато съм в болницата, се стягам, а като се прибера, се отпусна, вече усещам умората. Но си мисля, че за да работиш в такова тежко отделение, с такива тежко болни, човек първо трябва да има сърце, трябва да има състрадание, човещина, трябва да има съчувствие, уважение към тези възрастни хора. Защото те не са ни близки, но като лежат по-дълго време при нас, ни стават като роднини. Особено тези, които са самички, които нямат близки, няма кой да дойде при тях, ние сме и опора, и човек, с когато да споделят, човек, с когато да си кажат някоя приказка и дори това, което им тежи, да споделят с нас.
- Зачестяват ли случаите на хора, изоставени в болниците, за които роднините им не искат да се грижат?
- Да, категорично. За една част от тях близките им не искат да се грижат, защото нямат възможности, примерно ходят на работа, а при нас инсултите са тежки. Някои се възстановяват и започват да се грижат сами за себе си, поне в рамките на апартамента. Но много хора остават парализирани, на легло. На тях им трябва човек, който постоянно да е около тях. Докато по-младите ходят на работа, имат си техни семейства, техни грижи, и един такъв човек за тях е в тежест. Аз ги разбирам, но въпреки всичко не ги оправдавам, защото това са техни баби, дядовци, майки, бащи, братя, сестри. На други болни близките са в чужбина. Наскоро имахме една жена, дъщеря й е в чужбина, внуците също и я гледаше нейна племенница. Да, добре, но тази дъщеря, като е в чужбина, когато разбере, че майка й е болна, че е в тежко състояние, аз мисля, че е редно да се върне. Тя беше при нас една седмица, дъщерята така и до този момент не се върна. Станахме по-лоши, по-злобни, по-затворени, по-егоистични, всеки гледа за себе си. Даже дори не толкова за близките, а лично само за себе си.
- Какво се случва с пациент, когото роднините не искат да приберат? Какво може да направите вие?
- Това, което трябва да направя като социален работник, е да издиря близките на такъв пациент, ако е дошъл сам. След това трябва да поговоря с тях, ако те не искат да дойдат, не искат да се виждат, поради някаква причина в миналото - прекъснали са контакти. Някои от човещина идват да ги видят, но казват, че нямат възможност да се грижат за тях. Не искат да ги вземат от болницата. Много от жените казват, че примерно съпругът е бил пияница или насилник и те са се развели. Казват, да, той е баща на децата ми, но само това, аз вече имам друго семейство.Тогава започвам да търся къде да настаня този пациент. И това са болниците в Бухово и Ботунец, защото те се водят болници за рехабилитация и за долекуване. И след като пролежи при нас пациент с инсулт, отива там за рехабилитация. Оттам вече биват настанявани в социални домове, държавни, които са малко на брой, с малко легла, а пациентите са повече и има списък с чакащи. Има случаи в Бухово и в Ботунец пациент да престои една година, за да се освободи някъде легло в тези социални домове. А някои не дочакват това, за съжаление. А докато дойде време да го настаня в Бухово и Ботунец, тъй като това са двете болници за рехабилитация за цяла София, престояват при нас в болницата. Ние нямаме пациент, когото да сме пуснали на улицата,освен ако не си е тръгнал по собствено желание. И ние се превръщаме в роднини за тях. Ние сме тези, които им даваме храна, които им даваме вода, които говорим с тях. Ние ги питаме как сте, от какво имате нужда. За тях сме повече от медицинско лице.
- Най-често възрастни хора ли са изоставяни от своите близки?
- Да, но има и млади. Наскоро, този Великден, имахме млада жена на 24 години с хронично заболяване, по-тежко. Майка й и баща й отказаха да си я вземат. Казаха, че нямат възможност да се грижат за нея. Тя е от провинцията, има си ТЕЛК, бащата взимаше пенсията, но бил разпитан и в полицията, и в прокуратурата, но отказва да се грижи за дъщеря си. И тя остана при нас близо 3 месеца, а след това я настанихме в социален дом по местоживеене.
- Как успявате да накарате роднините да се погрижат за техния близък. Вие работите и с тях, нали, не само с болните?
- Да, с които се свържа, с които искат да разговарят с мен, защото много пъти, след като им се обадя, после не ми вдигат телефона. Но това си е до човека, аз не мога да ги накарам насила да дойдат да ги вземат. Аз разговарям с тях,като малко го избивам на чувство, особено като става въпрос за деца, чиито родители са при нас. Напомням им за отговорността, за човещината, че родителите са ни отгледали, сега ние трябва да ги гледаме. Да, може родителите да са прегрешили, но няма идеални хора, ние също грешим пред родителите си. Много отказват.
- Има ли нужда да се промени по някакъв начин грижата за тези хора? Казвате, че има и такива, които са сами, които нямат роднини да се грижат за тях?
- Трябва да се промени. Понеже обичам да пътувам, когато съм в чужбина, питам при тях какво се случва с такива пациенти, защото не само в България има самотни хора. Но там имат много добри условия, много добри болници, много добри социални домове. Трябва да има повече такива домове, които да се финансират от държавата и държавата да се грижи за тези пациенти, защото сега са много малко и са недостатъчни. Защото тези хора са работили, те са създавали за България. Поради едно или друго стечение на обстоятелствата са изпаднали в нищета, но след като са се грижили за България, редно е и държавата да се погрижи за тях. Но след като този човек има деца, защо трябва държавата да се грижи за него. Къде сте вие? Държавата може да подпомогне, било финансово, било по някакъв друг начин, но основно децата трябва да поемат грижата. Аз искам достойни старини за българските възрастни хора. Аз имам възрастен родител -баща на 88 години, и не мога да си представя, че ще го зарежа и ще замина някъде.
Интервю на Адрияна Никифорова
Източник: в. "Златна възраст"
