Камелия Стоянова завършва психология в Германия и Клинична психология в Нидерландия. Има допълнителна специализация по психо-онкология в Университетската клиника в Регенсбург (Германия). Работила е като клиничен психолог с деца и юноши бежанци без родители и в онкологична клиника в Германия. От една година работи в Клиниката по детска онкохематология на УМБАЛ „Царица Йоана – ИСУЛ“. Научните ѝ интереси са в проблемната област „Травма и траур“. В момента е редовен докторант към Медицински университет – София.
Разговаряме с Камелия Стоянова по повод презентацията „Педиатрична психо-онкология: лечение и рехабилитация на деца и юноши с онкологични заболявания“ (в съавторство с д-р Ивайла Георгиева), която ще представи в съпътстващия семинар на 16-та Международна конференция на ENMESH (European Network for Mental Health Service Evaluation) – Преосмисляне на психичното здраве във време на промяна (18–20 юни в София).
– Г-жо Стоянова, какво представлява психо-онкологията?
– Тази научна дисциплина се занимава с психологическите аспекти на онкологичната грижа. Същевременно психо-онкологията е интердисциплинарна област – цял екип от специалисти подкрепя пациентите психологически, социално и рехабилитационно. Тъй като работим с деца и юноши с онкохематологични заболявания, ние подкрепяме не само децата пациенти, но и техните семейства – майки, бащи, баби, дядовци, братя и сестри. Психологическото консултиране се предлага за всички тях безплатно, независимо на какъв етап от лечението е пациентът на нашата клиника. С близките на починали пациенти поддържаме контакт след загубата при желание от тяхна страна. Това, че клиниката разполага с клиничен психолог от повече от 35 години и че психологическа подкрепа се предлага дългосрочно и безплатно на пациентите и техните семейства, е изключително важно и необходимо. Доста държави все още се стремят да имат назначени колеги психолози на щат. А и в много от българските болници няма такава услуга.
– Как ракът се отразява на психиката, на социалното функциониране и на поведението както на децата с рак, така и на семействата им?
– Ракът е заболяване, което поразява цялостното функциониране на човека и околните. Онкологичната диагноза или „лошата новина“ за детето срива света на цялото семейство, най-вече на родителите. Това е момент на шок, отричане, тъга. Онкологичното заболяване се нуждае от лечение през продължителен период от време. Това означава, че най-често обгрижващият родител спира да работи. Разбира се, има социални механизми за компенсация, но проблемът става много голям, ако доходът на семейството намалее. За хората от други населени места е потенциално затруднение чисто логистично да идват за лечение, макар че нашата клиника предлага безплатна възможност семейството да остане при необходимост в дом-пансионата. Някои от родителите търсят различни източници на информация, четат за заболяването, за лечението, други отказват. Ние предлагаме синтезирана информация на достъпен език под формата на образователни брошури, защото знаем, че на родителите им се налага много бързо да научат неща, които обичайно не са част от тяхното ежедневие, и че това е изключително натоварващо. Развитието на заболяването и реакцията на организма са непредвидими, състоянието на детето и коя е най-подходящата стъпка от лечението на всеки етап се обсъждат мултидисциплинарно, съответно е много трудно да се даде точен дългосрочен план или програма. Това създава несигурност у някои от родителите, която също носи значително психическо натоварване. Може да прибавим и цяла „раница“ утежняващи фактори, които семейството носи – предишно хронично заболяване в семейството, загуба, зависимости, социални затруднения и др., които също изискват внимание. Затова в началото с моята колега, д-р Ивайла Георгиева, разглеждаме всеки случай, за да установим с какви проблеми се сблъсква в момента семейството отвъд рака.
– А как децата приемат рака – и по-малките, и тийнейджърите, които разбират всичко?
– По-малките деца се изправят пред предизвикателствата под формата на манипулации, прегледи, изследвания с голяма смелост, въпреки страха, и често създават трайни приятелства с други пациенти, което е ключов социален елемент. Те пречупват случващото се през призмата на фантазията и на играта, имат много добри ресурси за справяне. Виждаме понякога малки деца да се превръщат в опора на родителите. Ролите се обръщат. Въпреки всичко децата с онкологични заболявания са изключително деликатни. Обясняваме им, че е нормално да се разплачат, да ги е страх, да дадат израз на своята емоция. Тийнейджърите имат по-различна преценка за случващото се. Те живеят с надеждите и със страховете си, осъзнавайки тежестта на своето състояние и затова се изисква много работа от наша страна. Разбира се, те трябва да пожелаят психологическа подкрепа. Нищо не е задължително. Тези вече големи деца понякога преживяват рака като несправедливост на живота. Някои от пациентите ни изпитват и трудности, свързани с училището. Учителите подхождат с много разбиране, но има ситуации, в които реагират по-рязко относно отсъствията, макар и по медицински причини. От училището изпращат материали, но всъщност голяма част от децата трябва проактивно да търсят учителя и това оставя у лекуващите се едно неприятно чувство. Те се питат: „Принадлежа ли още към този клас, към това училище?“. Такава равносметка не е приятна за никого.
– Участвате ли в тяхната социална реинтеграция, когато приключи лечението на децата?
– Децата са на проследяваща грижа доста дълго време. Те не могат непосредствено след излизането от болницата да отидат на детската площадка или да ходят на училище, защото продължават да се пазят. А при трансплантираните пациенти този етап е още по-деликатен. Затова с родителите обсъждаме какво може да прави детето, за да не го изложи социалното включване на по-голям риск. Някои семейства се консултират с нас. Други пък затварят страницата и не искат да се връщат назад дори чрез контакт с нас, клиничните психолози. Ние уважаваме това решение и се радваме, когато бившите ни пациенти се справят самостоятелно, влизат в живота с пълна сила, без престоят им в онкохематологията да им оставя траен белег.
– Може ли да направите сравнение на психологичната грижа за онкологичните пациенти в България и в Германия?
– Работила съм в онкологична клиника в Германия с младежи между 18 и 35 години с онкологични заболявания. Участвала съм в тяхното активно лечение, проследяваща грижа, рехабилитация и палиативни грижи. И младежите в палиативната грижа също участват в групи за психологическа подкрепа, физиотерапия съобразена с индивидуалните нужди, ерготерапия, арт-терапия, лекарски консултации, за да повишат качеството си на живот, за да не заема болестта 100% от тяхното ежедневие. Практиките, които съм прилагала на пациентите в Германия, със същата любов и сърце прилагам и към пациентите в България. Огромната разлика е в ресурса. При нас отсъства рехабилитацията в пълната ѝ форма. За качеството на нашата работа в Германия например има задължителна супервизия за персонала, докато в България сами си намираме и финансираме супервизията. По този начин и персоналът, който оказва психологическа грижа, може да вентилира, да се освобождава от напрежението. Моята мечта е в бъдеще да се подобри палиативната и рехабилитационната грижа в България, да има обособени места за тях. Ние прилагаме на терен всички техники – музикотерапия, арттерапия и т.н. Останалото го имаме – разполагаме със съвременните ръководства за работа, с инструменти, включително с обучителни кукли. С помощта на обучителните кукли заедно с детето пациент преминаваме през различните манипулации. Даваме му шанс то да направи манипулация на куклата. Работим също с емоционални възглавнички, чрез които детето споделя кога е весело, кога е тъжно, кое го прави щастливо. Това, което ми се иска да пренеса в нашата практика, е мотивирани млади медицински сестри и лекари, които се интересуват и искат да практикуват в тази среда. В крайна сметка това е много благодарна сфера за работа, защото една детска усмивка и едно благодаря от родителя дават много и компенсират трудностите.
Източник: Пулс
