Проф. Добрин Константинов завършва медицина през 1983 г. във ВМИ – София. Има признати специалности по Детски болести (1988 г.), Клинична хематология (1992 г.) и Детска клинична хематология и онкология (2009 г.).
Специализирал е в Children’s Hospital of Orange County, САЩ, St. Anna Kinderspital, Австрия, Addenbrookе’s Hospital, Великобритания, European School of Oncology (ESO), Австрия, Primary Children’s Hospital – Salt Lake City, САЩ, St. Bartholomew Hospital, Великобритания.
Понастоящем проф. Константинов е началник на Клиниката по детска клинична хематология и онкология в Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Царица Йоанна – ИСУЛ“ ЕАД.
Проф. Константинов, тази година се отбелязват 60 години от първата в света костномозъчна трансплантация при човек и 20 години от първата трансплантация на хемопоетични стволови клетки в България. Каква е равносметката – какво се случи за това време, доколко напреднаха технологиите, какви са успехите и проблемите?
Имаме уникалния шанс да сме съвременници на развитието на една от революционните технологии, прилагана в практическата медицина. Близо две десетилетия след първата трансплантация (1957 г.) редица обезсърчаващи пречки от практическо естество задържаха развитието на метода. Но с появата на значими открития в биологията, имунологията и в други сфери на науката, след безброй експерименти и усъвършенстване на технологиите, през последните години трансплантацията на костен мозък (днес по-правилно наричана трансплантация на кръвотворни стволови клетки) вече е част от ежедневната практика.
И все пак, не трябва да забравяме, че трансплантацията е алтернативен, подчинен на строги правила метод за лечение. Тя не решава всички възникнали проблеми и сама все още съдържа собствени ограничения. Затова и в наши дни водещ принцип е търсенето и постигането на максимална полза при минимум вреда за пациента. Нашите, все още скромни 20 години история безспорно свидетелстват за успешното внедряване на метода и усъвършенстването на медицинските грижи за пациентите ни, но и налагат критичен поглед назад и ясна визия за бъдещето.
Със задоволство мога да отговоря, че още в средата на 90-те години на миналия век българската детска онкохематологична школа започна активно да си сътрудничи с международните научни групи. Според конкретните за изминалия период икономически и други обективни условия, почти във всички направления на диагностиката и лечението на онкохематологичните заболявания се направиха максимални усилия за пълна адаптация на терапевтичните протоколи. Бих казал, че за болшинството пациенти, в над 90% от случаите, лечението е равностойно на това в развитите европейски страни. Да не забравяме поводът за нашата среща – 20 години от въвеждането на трансплантация на стволови клетки у нас. Този факт е достатъчно показателен, че развиваме един от върховите световни лечебни методи!
По отношение на специалистите и тяхната подготовка напълно отговорно мога да заявя, че работещите и в трите центъра по детска онкохематология – в София, Пловдив и Варна, притежават необходимата квалификация и знания и прилагат на практика достъпните диагностични и лечебни методи. Живеем обаче в изключително динамично време, в което на хоризонта се задава може би поредният революционен обрат на грижи за нашите болни в рамките на т. нар. персонализирана медицина. Особено за младите бъдещи кадри в нашата област това е особено атрактивна перспектива. Аз съм убеден, че „тежката“ в очите на много хора, включително и за медиците, специалност Детска клинична хематология и онкология ще стане още по-успешна и привлекателна специалност със своите заложени в бъдещото практически възможности.
Заболеваемостта от злокачествени заболявания и други кръвни или солидни тумори при децата у нас не се различава по статистически данни от тази в болшинството страни в ЕС и по света. Въпреки че в обществото съществуват известни нагласи да се очаква увеличение на честотата на тези заболявания, официалните данни не потвърждават такава тенденция. Средногодишният брой на новодиагностицирани пациенти до 18-годишна възраст остава почти постоянен през последните десетилетия – до 200 пациенти.
Не може да разглеждаме детската онкохематологична практика извън контекста на състоянието и възможностите на българското здравеопазване. На всички са ни известни положителните страни в развитието, известната ригидност на системата, но и икономическите ограничения, които не позволяват всички желани от специалистите методи и лекарствени средства да бъдат достъпни в нашата практика. Затова понякога се създава погрешното впечатление, че „всички пациенти“ (например за трансплантация) се насочват в чужбина. Този факт не отговаря на истината, защото трансплантацията като стандартна процедура при изпълними утвърдени условия е напълно осъществима в България. Освен това дори и в международната практика съществуват специфични ситуации, при които се прибягва до своеобразно концентриране на пациенти към по-специализирани и с по-високи ресурсни възможности международни центрове. Не мога обаче да не спомена, че и ние страдаме от популярния в цялата страна проблем с кадровата обезпеченост, особено на медицински сестри, което директно се отразява на качеството на грижите за толкова специфичния детски контингент пациенти.
Донорството на стволови клетки в световен мащаб е постоянно развиващ се процес, който зависи от локалните за всяка страна възможности, както и от фактори като традиции, политически и икономически условия и др.
Едно от огромните предимства при трансплантация на стволови клетки е, че утвърдени центрове, какъвто с гордост може да кажем е и нашият, имат възможност да ползват и намират донори от изключително широката международна мрежа на национални и други регистри. Към този момент потенциални донори в световен мащаб са около 30 милиона доброволци. В по-малка степен и обяснимо по-трудно се разработва донорството на клетки от кръв от пъпна връв. Този ценен източник на стволови клетки, за съжаление, изисква много големи инвестиции за съхранението на реален клетъчен материал. България прави своите успешни, но съответни на възможностите си опити да създаде максимално широк донорен регистър и съответно – общодостъпна национална банка за стволови клетки от пъпна връв. Безспорно, популяризирането на този процес е наш профрсионален дълг, но до голяма степен е необходима и подкрепата на обществото, което трябва да е убедено във важността на това направление.
На тази група въпроси, за съжаление, не бих могъл да отговоря кратко. Тенденцията по-скоро е положителна, в смисъл, че с усилията на различните финансиращи институции – НЗОК, МЗ и в частност Център „Фонд за лечение на деца“, се осигуряват специфични и/или трудно достъпни лекарствени средства за лечението на нашите пациенти. В по-голямата част от случаите ние обезпечаваме нашите пациенти със стандартно и успешно лечение, основните затруднения, които срещаме, са когато се налага въвеждане на т. нар. втора или по-висока линия на лечение. В подобни случаи съвременната медицина се насочва към скъпоструващи медикаменти, някои от които в момента са достъпни само в ограничен брой центрове на Европа, или до новоутвърдени или все още във фазата на експеримент лекарствени продукти…
Всичко изброено дотук показва, че съществуват ситуации, когато сме изправени пред обективна невъзможност да продължим лечението на желаното от нас ниво. И тогава търсим финансова подкрепа за закупуване на лекарства или насочване към чуждестранен център. Но трябва да подчертаем, че подобни случаи могат да бъдат проблемни и в най-напредналите страни и че няма как да бъде дадена гаранция за пълен успех.
Че няма „малък“ пациент. Понякога с изненада установяваме необичайна за конкретната възраст на пациента ни зрялост. Затова в продължителния период на лечение и проследяване винаги се стремя да контактувам с пациентите си като с равностойни партньори. Да спечелиш доверието на детето пациент е може би най-трудният елемент в нашата професия.
