Новини

Д-р Герзилов: Хората бъркат Спешния център със селски здравен участък | ИСУЛ

Новини

20.12.2022

Д-р Герзилов: Хората бъркат Спешния център със селски здравен участък

По повод 86-годишнината на УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ бяха връчени традиционните награди на болницата в различни категории. Приз за цялостен принос получи хирургът д-р Петър Герзилов от Спешното отделение.

 

Той е легенда в ИСУЛ и е от хората, за които медицината е не само призвание, но и начин на живот. Започва да учи медицина, когато е едва на 16 години. Целият му трудов път е посветен на хирургията, за която казва, че е „неговата любовница“, и на УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“, която нарича свой не втори, а първи дом.

 

От два дни д-р Герзилов е назначен за зам.-директор на УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“, където ще отговаря за медицинската дейност.

 

Д-р Герзилов, започвате да учите медицина едва на 16 години. Вие сте бил може би един от най-младите студенти изобщо?

 

По-точно е да се каже, че започнах на ненавършени 17 години. Майка ми е чехкиня и започнах да уча в първи клас на пет години и няколко месеца. Наложи се да продължа образованието си в Чехия за няколко години. Там нещата са малко по-различни от образоването в България и затова завърших на 16 години и половина.

 

Защо избрахте медицината?

 

И аз не знам. Бях в математическа паралелка и математиката ми вървеше много добре, но не беше за мен. Някак ми беше много суха. С литературата пък не бях много добре. И си казах – ми като не ставам за нищо, дай да стана един лекар (смее се).

 

Започнал сте случайно, но не сте се отказал. Какво ви задържа в професията?

 

Не мога да кажа, че от малък съм си мечтал да стана лекар, но ме плени хирургията. През 80-те години Катедрата по Спешна хирургия беше разположена като база в „Пирогов“. И аз не мога да си обясня, но по някакъв начин тази специалност ме завладя. Започнах като санитар в „Пирогов“ през 1982 г. Следващата година имаше кръжок по Спешна хирургия там, който доста събуди желанието ми да работя в тази сфера. И от 1986 г. досега Спешната хирургия ми е слабост. Удовлетворението е толкова голямо, че не може да се опише с думи. То е за сметка на личен живот, за сметка на семейството, на четирите ми деца. Добре, че имам човек до себе си, който емоционално ме подкрепя и ме разбира.

 

Спешната помощ е най-натовареното звено в медицината. Как издържате на психическото напрежение?

 

То е до човека. Наистина спешната хирургия за мен е нещо много повече от плановата (без да омаловажавам труда на другите хирурзи). Едно е да постъпи в болницата човек с доказана диагноза, знае се какъв е проблемът му, съответно предстоящата операция има някакъв начертан план. Докато, когато постъпи човек по спешност, на момента трябва да вземеш решение. От една страна за приемане, от друга – за състоянието му, от трета – дали се налага на момента да бъде опериран, и слагаш на кантар всички факти и преценяваш дали да извадиш скалпела. Къде е тръпката? Взел си решение, че този човек трябва да бъде опериран и по време на операцията виждаш, че правилно си преценил. Когато всичко, което си мислил по време на прегледа, се потвърди. Това ти е първото удовлетворение. След което започват съмнения, терзания, всичко минава през главата ти – дали по време на операцията или след нея си направил всичко, което е трябвало да направиш. И следващото удовлетворение е когато видиш гърба на пациента, че сам си е тръгнал. Но вече идва следващия, за съжаление. Казвам за съжаление, защото хората са болни и имат нужда. Това, което са ми казвали моите учители, е: „Извадиш ли на някой нож, той е твой човек за цял живот“. Тежко е, но се стремя, връщайки се от работа, тези мои мисли да не се пренасят в семейството. Не искам да ги натоварвам, те не са длъжни да поемат цялата негативна енергия. Освен удовлетворението има и много негативна енергия в нашата професия, като имам предвид здравеопазването изобщо, не само хирургията. И това нещо да се пренася в домашна обстановка не е никак добре.

 

Как се справяте с изненадите, когато отворите пациента и видите, че нещата се различават от това, което са показвали изследванията му?

 

Това идва с опита. Естествено, имало е колизии в началото, но до мен тогава винаги е имало по-опитни хирурзи и съответно е имало изход. В един момент, когато вече си пораснал в професията, намираш решението в полза на пациента сам.

 

Големият проблем в Спешната помощ обаче сякаш са близките на пациентите и самите пациенти. Вярна ли е представата, че те почти винаги са недоволни?

 

Ако трябва да кажем в проценти съотношението, доволните пациенти са малко повече, отколкото отрицателно настроените. Работил съм и преди 1990 г. и след това. Лошото е, че от времето на 80-те години, когато започнах професионалния си път, заради профсъюзите за лекарите се наложи наименованието „здравен работник“ и „здравен служител“. Тогава бяхме в профсъюза на сервитьорите, на фризьорите, на теляците. Това обаче се пренесе и след 90-та година. Нито санитарят, нито медицинската сестра, нито лекарят са „служители“ или „работници“. Ако съм „служител“, аз ще си затворя кабинета и ще си отида след края на работното ми време. Няма да стоя в операционната 4-5-6 часа или цяла нощ след работно време. В същото време не спират да ни повтарят, че сме длъжни. Да, ние сме длъжни, но сме длъжни вътрешно, а не защото ни се налага от някого отвън. Другото, което за мен е неразбираемо, е, че хората, които са нарочно неосигурени, имат претенции и казват: Вие сте длъжни.

 

Имате ли свой начин, по който се справяте с агресивните близки?

 

В началото също избухвах. Също бях агресивно настроен към тези хора, защото дори и обяснявайки на близките, че има проблеми, че могат да се получат проблеми и че лекарите не сме богове, те не искат да го разберат. С течение на времето обаче започнах да обяснявам с по-смирен тон, независимо че пак няма разбиране. Прехапваш езика, гълташ горчивината, която получаваш, което е за твоя сметка. И затова има бърнаут, особено в такива изконсумиращи специалности като Спешната медицина. Затова колеги има на моята възраст, които не успяха да преодолеят това натоварване психически и си отидоха от нас.

 

Има предложение в Закона за здравето да бъдат записани и задълженията на пациентите, защото сега са записани само правата им…

 

Да, и задълженията на лекарите.

 

Същевременно обаче пациентите не правят разлика между спешна и неотложна помощ.

 

Доста често се случва в Спешното да идват пациенти, които да казват: „От 10 дена ме боли корема, но не съм ходил при джипито“ или „Минах през Женския пазар, купих си арпаджик, ама май ми е високо кръвното, да ми го премерите“. И се налага да им казвам, че тук не е селски здравен участък, какъвто имаше през социализма. Това е Университетска болница с Университетски спешен център, който трябва да обслужва хора с животозастрашаващи състояния. 

 

Откъде идва тази устойчивост във възприятията на хората и отказът им да приемат, че системата се е променила?

 

Натрапвано им е, че Спешният център е длъжен да поема всички случаи. Пациенти, които могат на собствен ход през деня да отидат при личния си лекар, ще извикат линейка заради температура или съмнения за вдигната кръвна захар. Голяма част от пациентите, които са в ИСУЛ, са неосигурени, основно от квартал „Христо Ботев“. И те използват вечерно време, събота и неделя, когато нещата са по-лежерни, да дойдат в „селския здравен участък“, да им премерим кръвното, да им направим кардиограма, да им лекуваме хремата, болките в ухото. Липсва ментална промяна на населението. От 80-те години насам на населението винаги му е внушавано, че в здравеопазването всички врати са отворени и всичко е безплатно и те идват и ни казват: „Вие сте длъжни!“. Сега между Коледа и Нова година се събират много почивни дни. От 23-ти ще се започне. Близките ще докарат баба Пена, която до вчера тичаше, играеше балет в операта, но ще я докарат сега на носилка, защото те трябва да отидат да прекарат Коледните празници в Банско или Пампорово. И се започва една гюрултия, защото сме виновни, че отказваме да вземем баба Пена, която е на 90 години и близките й не искат да я гледат. Това е лошото. Това е нещото, което създава напрежение, а не самата работа.

 

Как приемате наградата „За цялостен принос“ от ИСУЛ?

 

Естествено всяка награда е приятна. За тези 36 години, които съм отдал на спешната хирургия, винаги съм бил лоялен към професията, към колегите, естествено и към началниците, и в един момент, когато нещата вървят към финала на професионалния живот, е нормално да ти покажат, че си дал нещичко. Хубаво е. Гъделичка.


Източник: Zdrave.net