Катя Велчева е старша медицинска сестра в Клиниката по медицинска онкология в отделението по лъчелечение в УМБАЛ „Царица Йоана“-ИСУЛ. През тази година тя беше отличена за втори път като Ръководител „Здравни грижи“ на годината. По този повод разговаряме с нея за трудностите, но и за любовта към професията „медицинска сестра“.
Г-жо Велчева, вие сте сестра в отделението по лъчелечение,
но през последните две години сте била сестра и в COVID-отделението. Как
издържахте?
В началото започнахме с много голям
страх, защото беше нещо ново. Колкото и да ни беше страх за себе си и
семействата ни, някой трябваше да влезе в отделението и да работи. Нямахме
избор. В нашето отделение повечето работещи са пенсионери, а директорът беше
издал заповед над 60-годишни да не влизат в COVID-отделението. Първоначално
бяхме по 7 дни в COVID-отделението – ден и нощ, после имахме 7 дни карантина и
се връщахме в отделението по лъчелечение. Първата седмица след връщането се
оказа, че имаме двама пациенти, заразени с COVID, и двама души от персонала.
Слава Богу, и двамата пациенти се чувстваха добре и след това се върнаха да си
продължат лъчелечението, но колежките трябваше да са си вкъщи, а едната от тях
изкара много тежко вируса, беше в болница, а после шест месеца беше
нетрудоспособна – с перикардит и всички останали усложнения на COVID. Бяхме
много малко персонал, а и се тревожехме за онкологичните си пациенти, които от
една страна са рискови, а от друга – цялото си лечение провеждаха в пълна изолация
по 40-50 дни. В този период не бяха разрешени свижданията, а и не можеха в
събота и неделя да се приберат по домовете си. На втората година вече някак
свикнахме, всичко беше много по-регламентирано и по-спокойно. Постоянно имахме
COVID, но не сме имали тежки случаи.
Впечатляващо е, че сред онкологичните пациенти не е имало
тежки случаи.
Само един от тях пролежа в
COVID-отделението. Той се повлия много добре от лечението и после се върна да
си довърши и онкотерапията.
Вие сте и първата сестра във ваксинационния COVID
кабинет на ИСУЛ.
Това се случи на 27 декември. Бях
дежурна по болница и главната сестра се обади и ми каза да отида в РЗИ, да
взема ваксините и да започваме ваксинацията за COVID. В РЗИ ми направиха
инструктаж как се разреждат ваксините, ваксинираха ме и започнахме. Пред
кабинета беше навалица от медици, защото първо ваксинирахме хората в болницата,
а ние супер стриктно мерихме да са шест дозите и внимавахме да темперираме
внимателно флакона, защото сме го извадили от -70 градуса. Тогава всички идваха
с голямо желание. След един месец обаче стана страшно. Имаше много желаещи, а
нямаше ваксини. По това време пред кабинета стоеше човек, за да ни пази, защото
искаха да ни линчуват. Ако тогава имаше ваксини, сигурно щеше да има много
по-голяма успеваемост ваксинацията. А после, след половин година ваксиниране,
стана точно обратното – ние разтваряхме ваксината и нямаше желаещи. Обаждахме
се на близки да дойдат да се ваксинират, за да не изхвърляме флакона. Дори се е
случвало буквално на улицата да спираме хора и да ги молим да се ваксинират.
Убеждавахме ги с лекаря, обяснявахме им за ползата и риска, но не се получаваше
много.
Какво според Вас се случи?
Хората се изплашиха. Объркаха се и от
противоречивите мнения. Това беше нещото, което ги накара да се откажат от
ваксинацията. Аз съм много разочарована от всичко, което се случи покрай COVID.
Защо?
В началото на пандемията хората ни
ръкопляскаха. Ние бяхме в отделението и виждахме по телевизията. Толкова беше
приятно и с още по-голямо желание си вършехме работата. Правеха ни дарения, а
ние ги давахме на пациентите, защото те бяха изплашени и без никаква връзка с
външния свят. Имали сме семейства, на които нямаше кой нищо да им донесе. Това
отношение беше толкова приятно и ни даваше много сила да продължим. За нас беше
много трудно, защото не знаехме какво се случва и дали лечението е правилно.
Тогава нямаше единно лечение, после вече стана донякъде по-лесно.
По-лесно?
Знаехме какво правим. Но адът дойде с
делта вълната. Тогава имахме по 60 души в отделението. Имаше много големи
човешки трагедии. Възрастни съпрузи бяха настанени при нас едновременно. Бабата
в едната стая, дядото – в другата. Той ми казва: „Иди и занеси на бабата от
моето млекце да си хапне“. На другия ден той беше починал. Тя пита как е. Не
можем да й кажем, защото той е починал преди два часа, а тя също е болна,
опитваме се да я щадим. Трябва да го изнесем и се налага да измислим нещо, за
да можем да затворим вратата и да не види. Ужасно нещо. Да не говорим, че
заради облеклото ни, пациентите изобщо не ни виждаха. Познаваха ни по
гласовете. Имаше много доволни, имаше и много недоволни пациенти. Нормално.
Сега как се справяте физически с работата, тъй като
навсякъде сестрите са наполовина по-малко от необходимото и вашата клиника не
прави изключение от това?
Не мога да кажа, че е лесно. От повече
от пет години колежките работят поне на още едно място, което още повече
затруднява работата ни. Ние трябва да се съобразим да има по 12 часа почивка
между всички дежурства, които те дават. Много е трудно, но се справяме засега и
се надяваме да има по-добри времена. На нас пенсионерите са ни подкрепата. Ние
сме общо 7 души персонал в момента като от тях четирима са пенсионери.
Продължението на разговора можете да прочетете тук >>
Източник: Zdrave.net
